ЗАСАЖДАНЕ НА ПЪРВИТЕ ФИДАНКИ ПОЛОЖИ НАЧАЛОТО НА ЕКОПАРК "ЧАНОВЕТЕ" В СЕЛО БАЛША

Тази година традиционният празник на читалището "Иван Денкоглу" в Балша премина под мотото "ДА СПАСИМ БАЛША".
А Балша има от какво да бъде спасявана - знайни и незнайни концесионери и просто крадци на пясък дълбаят кратери, унищожават гори.

Малко преди започването на празничния концерт бяха засаденина първите фиданки в центъра на селото, дарения от екосдруженията от Балша и съседните населени места.


Възстановено беше и старо родово оброчище, намиращо се на границата на концесионната зона, харизана на фирма "Интерминерал" ООД, която заплашва селото със свлачища.
С трите орехови фиданки на оброчището и шестте ели, смърчове и кипариси в центъра се бележи началото на екопарк "Чановете" - протививес на разрушителната дейност на кариерите за камъни и пясък.


Празничната програма започна с екологична част, ученици от близките училища в района с плакати, стихотворения и факти от историята и географията на селото засвидетелстваха готовността си да защитят своето бъдеще.


Европейският лалугер, строго защитен вид от Червената книга, който обитава местността "Младжавица"/дадена на концесия/ стана символ и талисман в борбата за опазване на земите, полята и горите на Балша.


Семейство Стайковски разказа на гостите за проекта, по който работи група немски специалисти за реставрация на старинната черква от седми век и консервацията на уникалните стенописи в нея - един паметник, доскоро оставен на милостта на природните стихии, в самия център на селото.
Стихотворението "Последната топола", с автор един от първите борци за природата в района, Румяна Здравкова, предизвика доста дискусии политика ли е природозащитата или не.

С песни и хора празникът продължи, докато стари и млади природозащитници се качиха на поляната на Младжавица, за да нагледат новозасадените дървета.

Последната топола

/Руми Здравкова/

Отронва се
последен лист.
Не беше само
златен лист.
Последната топола,
стройна и не гола,
(все още лято е)
съборена
със гръм и трясък бе.

Ще спре ли някои тук
безсмислието
на човешкото напук,
развихрило се с лудия си кон
и тъпчещо
природния закон?!
Защо не виждат хората
далеч пред своя нос
просторите?
Защо посягат на дечицата?
Та всяка клонка
детска е ръчица тя!
Защо, защо не мислим
и за бъдното,
а с нас влечем и светлото
в отвъдното?

На майките тревожен вик
е днес понесен:
"Планетата от болка
е разтресена!
Не диша тя,не може вече.
От своите чеда обречена е."