ГРАДЪТ НА СЪВЪРШЕНАТА ПРАВИЛНОСТ - ЧЕТИВО ЗА АРХИТЕКТИ-УРБАНИСТИ, ОБЩИНАРИ И ПРОСТОСМЪРТНИ ГРАЖДАНИ

Град Бразилия















Belo horizonte - един от първите предварително планирани градове в Бразилия /картата предхожда картографирането/



Както обещахме, продължаваме с публикуване на кратки извадки и преразказани елементи от великото произведение на проф. Зигмунт Бауман "Глобализацията - последиците за човека".
Тук се спираме на градоустройствените решения, които дават най-пълна възможност на контролиращите сили да наложат пълен монопол върху пространственото администриране на града и върху неговите жители.


В книгата си „Глобализацията” проф. Бауман прави преглед на съществуващите утопии, рисуващи картината на идеалната държава, респективно - на идеалния град като функционален център, средство за пълната проницаемост и контрол и най-изчистен модел на Паноптикума в такава една държава. Налага се изводът, че проектантите на съвършените градове през вековете / без да е ясно дали са изучавали проектите на своите колеги или не / непрекъснато са преоткривали един и същи град. Това сходство в утопичните представи на авторите се дължи на ценностите, общи за всички създатели на утопии и на споделената от тях загриженост за „определен идеал за щастлива рационалност или за рационално щастие”. Този идеал предполага живот в съвършено подредено пространство, прочистено от всичко произволно – освободено от всичко непредвидено, случайно и двусмислено. Преставата за съвършения град предполага цялостно отхвърляне на историята и изравняване със земята на всички осезаеми останки. Всъщност тази представа оспорва авторитета както на пространството, така и на времето чрез елиминиране на качественото различаване на пространството, което е винаги отрязък на еднакво диференцираното, следователно – на историческото време.
Пространството трябва да бъде преоформено или оформено от схематичните изображения по подобие на предварително съставена карта и в съответствие с решенията на картографите. Геометрично опростената пространствена структура, съставена от еднакви блокове с еднаква големина се доближава най-много до гореспоменатото изискване. Не е чудно, че във всички модерни утопични визии за съвършения град урбанистичните и архитектурните правила се въртят около едни и същи основни принципи:
строго подредено и всеобхватно предварително планиране на градското пространство – конструиране на града „от схематични изображения” върху празно място според чертеж, изработен преди заповането на строежа;
регулация, еднообразие, хомогенност, репродуктивност на пространствените елементи, обкръжаващи административнит сгради, поместени в центъра на града или още по-добре, на върха на хълм, от който цялото градско пространство е обозримо.

Воден от горните два принципа утопистът Морели допълва:

„Броят и размерът на всички сгради трябва да бъде продиктуван от нуждите на даден град”. Обаче, подчертава той, сградите ще бъдат еднакви за всички семейства. „Всички сгради ще бъдат еднакви”, пише той в своя „Кодекс на природата”, публикуван през 1755г.
За теоретиците, както и за практиците бъдещият град е бил пространствено въплъщение – символ и паметник на свободата. Точно както свободата, обещана от Френската революция, е трябвало да прочисти историческото време, пространството, мечтано от утопистите-урбанисти, е трябвало да бъде „място, никога незамърсявано от историята”. Това строго изискване изключва от съревнованието всички съществуващи градове, обричайки ги на унищожение. Скицата на всеки проект на града, който трябва да бъде сътворен от нищото, предполага унищожаване на вече съществуващия град. Всред действителния град – объркан, зловонен, безреден, хаотичен, заслужаващ поради това смъртна присъда – утопичното мислене е свързвало бъдещото подредено съвършенство със съвършения ред.
В „La ville radieuse” публикувана през 1933г. Льо Корбюзие, най-известният от радикалните модернистки архитекти и урбанисти на нашата ера, произнася смъртна присъда над съществуващите градове – прогнил остатък от неуправляемата, безсмислена, урбанистично невежа и злополучна история.
Архитектурата, според Льо Корбюзие, като логиката и красотата, е враг на всякакъв вид обърканост, спонтанност, хаос, неподреденост. Архитектурата е наука, подобна на геометрията, на изкуството на платоническата възвишеност, на математическата подеденост, на хармонията. Непрекъснатата права линия, успоредните отсечки, правите ъгли са нейните идеали. Стандартизацията и предварителното изфабрикуване са нейните стратегически принципи. За Лъчистия град на бъдещето архитектурното правило би означавао смърт на улицата като такава, каквато я знаем. Пътищата на Лъчистия град, както и неговите сгради, трябва да бъдат подчинени на точно определени задачи – движението по пътищата, превозването на хора и стоки. Тази единствена функция ще бъде прочистена от всички настоящи пречки, предизвикани от безцелно разхождащите се, бродещите, мотаещите се или просто случайно минаващите.
Льо Корбюзие мечтаел за град, в който „диктаторският План”/той винаги пишел „план” с главна буква/ спрямо жителите ще бъде пълен и неоспорван. Според него Планът, бидейки продукт на безличния разум, а не фрагмент на индивидуално въображение, независимо колко то е блестящо и задълбочено, е единственото необходимо и достатъчно условие за човешкото щастие. Човешкото щастие за него не представлява нищо друго, освен съвършеното съвместяване между научно определимите човешки нужди и недвусмисленото планирано, стандартизирано и проницаемо устройване на жизненото пространство.
За Льо Корбюзие Лъчистият град си остава упражнение върху хартия, но друг един архитект-урбанист има възможността да въплъти мечтите му.
Оскар Нимайер получава поръчката за изграждането на новата столица на Бразилия на пусто място, необременено от историята. Новата столица трябвало да съответства на мащабите, неизчерпаемите ресурси и неограничените амбиции на Бразилия. Така столицата Бразилия става раят за модерниста-архитект, тук се предоставя възможността да се отхвърлят всякакви материални ограничения и емоционални предразсъдъци за да се разгърне архитектурното въображение.
Планът на архитекта-урбанист тук може да моделира бъдещите обитатели на града, като следва само логиката и естетиката. Могат да бъдат научно определени и предварително преценени нуждите от кислород, топлина и светлина на все още несъществуващите и следователно мълчаливи и политически безсилни обитатели на бъдещия град. Бразилия се превръща в огромна и щедро субсидирана лаборатория, където логиката и естетиката се преплитат в различни съотношения. Архитектурния модернизъм на стила „Корбюзие” внушава, че в Бразилия би могло да бъде изфабрикувано пространство, по мярката на човека или по-точно: по мярката на всичко онова, което в човека може да бъде измерено. В това пространство са отстранени случайността, изненадата, взети са мерки срещу завръщането.
Град Бразилия се оказал кошмарен за своите жители. Злочестите жертви бързо измислят понятието”бразилист” – нов патологичен синдром, на който Бразилия е прототип и най-известен център до този момент.
Най-характерните симптоми на бразилистите са:
-отсъствието на стълпотворения и тълпи
-празнотата на улиците
-анонимността на пространствата
-безличието на човешките фигури
-вцепеняващата монотонност на среда, лишена от всичко, което обърква, смущава и възхищава.
Общият план на град Бразилия отстранява възможността за среща навсякъде другаде, освен в нарочно предназначените за целта места. Да се уреди среща на планирания „форум” – на огромния площад на трите власти” – е равносилно според местната шега да се съгласиш на среща с някого в пустинята Гоби.

В крайна сметка град Бразилия представлява едно пространство, структурирано съвършено с оглед настаняването на хомонукли, родени и отгледани в епруветки – за същества, събрани заедно от административни задачи и законови разпоредби, това е било пространство, съвършено проницаемо и за онези, на които е възложено администрирането, и за онези, които възлагат изпълнението на подобни задачи /гигантски паноптикум, поне по намерението си/.
Това също би могло да е едно много добре структурирано място за такива идеални въображаеми жители, които биха отъждаствили щастието с живот без проблеми, защото той не съдържа двусмислени ситуации, необходимостта от избор, заплахата на риска, случайността на приключението.
На много малко урбанисти, обхванати от страстта за модернизация, им е предлагано такова обширно поле за действие, както на въображението на Нимайер. Благодарение на неговото гигантско творение, където като във фокус са събрани всички характерни особености на съвременния радски живот, един почти идеален модел, анализаторите на съвремието могат да алармират за негативните тенденции.
-Ричард Сенет предупреждава за надвисналото „падение на гражданина”, резултат от бавното, но неумолимо свиване на градското публично пространство и неспирното оттегляне на градските жители от бледите сенки на „агората”, които са избегнали разрушенията.
-Проницаемостта, анонимността и чистата функционалност на пространството водят до почти неразрешимия проблем с идентичността на обитателите му.
-Безличната монотонност и болничната чистота на изкуствено конструираното пространство лишава хората от възможността да поемат отговорността за своите действия и своя живот в „исторически непредвидимо общество”, а не в „свят на мечтите за хармония и предопределен порядък ”.
-факторът страх е нарастнал в нашето постмодерно време – това показват

Всеки архитект на градско пространство, воден от хармоничната бръзка между естетиката и разума, трябва да си дае ясна сметка, че „човекът никога не може да стане добър само защото следва нечии добри заповеди или нечий добър „План”.
Само хора, усвоили трудното изкуство да действат в условия на двусмислие и несигурност, породени от различията и разнообразието, биха могли да застанат пред лицето на своята отговорност. Морално зрелите хора са се издигнали до това, „да изпитват нужда от непознатото, да се чувстват неудовлетворени, ако няма някаква анархия в живота им – те се научават да обичат другостта сред самите себе си”



За щастие, поне тоя "идеален модел", поне тая утопия ни е подминала.


Но къде отиваме ние, забързани да наваксаме изостанаването по трасето на историческото развитие?



Елементи от този модел май ще се появят я на "Цариградско шосе", я на "Тодор Александров", я на "Стамболийски", със сигурност в "София ленд"? Новостроящите се градчета, върху терени, заграбени от защитените територии - ултрамодерен кич, заграден от крепостните стени на Новото Средновековие?


По-лошо - източен разкош, ориенталски разврат и феодални унижения на личността зад няколкометрови дувари на сараите?